Творчество на Аня

Тук ще си пускам измишльотините! Творчество на Аня 661114

Малко стихчета (Които Боби изтри, но аз все още пазя! )

Сияние

Гледам в нощта,
изпълнена с мрак,
част с тъга,
част с утеха.
Цветовете играят,
планината блести,
сиянието се задава в необятни ширини.
Символ на страст,
на спокойствие дори.
Красотата ми носи,
в бездънни долини...

Само мечта

Сънувам всяка нощ,
Мечтая всеки ден,
Да видя те,
Да докосна те.
Чувствата си да разкрия,
Пред теб и само теб.
Ти знаеш,
И се маеш,
Дали ще събера смелост,
Но ще го направя.
Минават дни,
В думи неизказани,
Действия ненаправени,
И мечтите си остават мечти.
Не ме обичаше,
Не ме ценеше,
Лъжеше,
Ала не се интересуваше.
Всичко,
Което се надявах да има-беше само мечта!

Една История

Нашата история,
Нашата песен,
Една щастлива мечта,
Една неизпълена съдба.
Една неуморима любов,
Едни прекрасни чувства.
Една истина,
Една история изпълнена с лъжа.
Едно предателство,
Едно съсипано доверие,
Една съсипана приказка,
Едни разбити мечти,
Едни тежки сълзи,
Едно разбито сърце,
Едно сърце-моето.
Доверието пропадна,
Чувствата отлетяха,
Само сърцето,
Кърваво тупти,
А сълзите се стичат,
Без утеха
Не ще направят нищо те,
Ала предателството не ще простят,
И сърцето не те ще излекуват.
Но теб ще забравят.

Роза

Роза бодлива,
роза прекрасна,
кажи ми,
роза словестна,
поетеса прекрасна.
Как избираш,
роза небесна,
роза прекрасна,
кого да убодеш,
кого да избереш.
Ти като любовта,
си непредвидима,
като прикаска великолепна,
като цветето омайна,
като червеното бодлива,
но все така красива.

Страх

Стръхът обзема ми душата,
поглъща я в тъмнината,
без следа,
без смисъл.
Сърцето ми тупти,
но в другия му ритъм.
От страх се чувствах аз различна,
променена и драстично,
душата ми с лъжица стръха изгребва,
без частичка да остане.
Но страхът започва в тъмнината,
където е съдбата,
изпълнена с тъгата,
пречинена от сърцето,
обзето в любовта,
завършваща с раздяла.
И сълзите не ще я спрът,
и болката не ще я върне,
а стръхът ще я оеземе
и погълне,
но не ще я върне!

Когато.....

Когато сърцето нараненото тупти,
в заветен дар,
думите не могат да опишат,
цялата жал,
сполеяла моята душа,
нима това е моята съдба,
забъркала се в поредната игра,
без изход незнаен,
и отговор неясен.
Да се измъкнеш-невъзможно,
да се откажеш-тревожно,
а да загубиш-възможно!

Нощна картина

Луната блести,
вятъра пее,
морето шепти,
а звездите танцуват.
Нощна картина се открива пред мен,
нощна картина завладява ме мен,
Луната,като красива девица,
Вятъра-млад момък небесен,
Морето-юнак смелчага,
Звездите-таньорки ненаглядни,
в нощната картина необятна,
изграят в хор с прекрасна картина,
с дар небесен,
сякаш с четка нанесен,
с бои живи,
с цветове красиви,
жива картина,
ненагледно красива....

Празнота

Седя сама в тъмнината,
ронейки тежките сълзи,
болка къса ми душата,
сърцето ми кърви.
Ти замина си,
без да кажеш,
замина във въчния покой,
сълзите тежки,
неуморни,
не ще те върнат никога.
Съдбата искам да променя,
за да не беше станало така,
скъп приятел ти ми беше,
сестра скъпа и добра.
Обичам те,
и ти го знаеш,
сега сърцето ми кърви,
и болната рана не ще зарасне,
за тебе тя е,
винаги ще те помня и обичам,
скъпа моя и добра,
любима ми сестра!

(Посветено на любимото ми пале, което така обичах! )

Смъртта

Дойде и твоя заветен край,
тръгна си от мен,
с думи неизказани,
действия ненаправени.
Сърцето ми тъпти,
от болка,
от тъга.
Обичта към тебе ме поглъжта,
сълзите тежки текат,
душата страда,
ти замина си,
а болката убива,
искам да си замина с теб,
не искам да страдама!
Искам отново с теб,
без теб не е така.
Ти верна приятелка ми беше,
обичах те като сестра,
обичам те и сега,
но скръбта към теб няма да спре!
Любовта ми,
прекалено силна.
сърцето ми за теб тупти,
искам да замина си със тебе,
не да гледам те така!

(И това е посветено на сладкото ми пале!)

Облак

Облак студен,
облак прекрасен,
защо си все така студен,
така смел.
От нищо не се страхуваш,
света обикаляш,
виждаш страха,
които заобикаляш.
Кажи ми облак студен,
облак прекрасен,
виждаш ли мъртвите души,
тези,за които тагуваме,
А облака отговаря:
Пътувам из света необятен,
страха аз не познавам,
душите мъртви виждам,
които копнеят за своите близки.
А момичето пак заговаря:
Кажи ми облак студен,
облак прекрасен,
можеш ли да предадеш на моите скъпи приятели,
мъртви души псолание от сърцето.
Кажи им да не страдат,
успокой ги.
Нека се радват,
от любов са огряни,
няма да се забравят,
ще се помянят.
А облака с тъжен глас заговаря:
Ще предам аз твойте думи,
твоето послание,
те ще са щастливи,
ако чуят това.
За тях слънцето ще изгрее и няма да залезе,
но облакът ще продължи своя тежък път.
Облакът си заминава,
отива в другите страни,
но посланието пази,
докато е жив.

Why the same story again?

The true story,
of my heart,
bleeding heart,
broken heart.
And again the same story,
tears,
broken dream,
broken heart.
Why this story?
The same story?
I really love you,
I didn't heart you,
I want to love you,
I wanna kiss you,
not to hurt you.
And again the same story,
I'm sitting in the dark,
crying,
with no love,
with no dreams.
Why the same story?

Тъга

Дишам дълбоко,
но въздуха не достига,
сълзите се ронят,
но не спират.
Сърцето не тупти,
а се опитва.
Болката продължава,
но не спира.
Тъгата,
обзема ми сърцето.
Защо живота кратък,
отне ми те?
Защо точно теб,
съдбата избра?
Усмивката не ще се върне,
сърцето не ще тупти така,
сълзите ще се стичат,
а душата ще страда.
Пред гроба плача,
но не помага,
да прегърна те,
да се радвам на усмивката ти.
Съдбата отне те,
но не ще те върне.
Дишам тежко,
сърцето не тупти,
душата ми скърби.
Обичта ме поглъща,
с болка ме изпълва.
Обичам те,дядо!

(Посветено на дядо ми, който почина от инфаркт!)

За дядо

Седя на пейката,
роня тежки сълзи,
болката неспирно
увеличва се ежеминутно,
сърцето на пърчета се разбива,
душата ми страха поглъща.
Замина си човек любим,
човек прекрасен.
Любовта и думите не ще го върнат,
действитя не ще го радват вече.
Усмивката му в сънищата си сънувам,
за прегръдката му аз копнея.
За топлия му глас,
за неговата прекрасна песен.
Сълзите ми се стичат неуморно,
защо замина си той?
Къде си,дядо?
Защо те няма?
Бягам в тъмнината,
за да намеря светливната,
да го върна при себе си.
Но не виждам промежутак,
няма врати,
ни изход,
а от дядо следа няма.
Къде си,дядо?
Скъпи,дядо!
Ехото се чува,
но друг глас не се задава.
Сълзите продължват да текът,
изсмукват цялата ми сила.
Падам на земята,
нямам сили да стана.
Тогава подава се ръка
и гледам дядо усмихнат.
Ставам,
а той ми казва:
Не се предавай,болката ще те погуби!
След това отново изчезва безследно,
с думи неизказани.
Виждам светлибата,
бягам от тъмнината,
дано да намеря там покой,
и сълзите ми спират,
и сърцето се събира,
но не виждам дядо,
а само гроба му пред мен...

Една история обляна в сълзи....

Разказа ми той една история,
променила му живота,
предала му душата.
Целият облян в сълзи,
говореше с тих глас,
как сърцето му разбили на парчета,
как страдал той неумолимо.
Срещнал бе едно момиче,
което било красиво като цвете,
момчето се влюбило в нея,
ала тя не подозирала.
Една сутрин я видял да плаче,
спрял се и попитал.
Беше загубила родителите си.
Той предложил и да и помогне
и тя се съгласи. Чувствата му повече напреднали
и по-късно ги признал.
Обичаха се истински и честно,
но измамата и бе сурово наказание.
Обястни му,
че не го обича,
всикчо е било лъжа.
Момчето съкрушено не повярвало,
но било то очевидно.
Една вечер момичето дошло при него
и му казало:
"Моля те,прости ми!"
А след това паднала на земята,
не дишала-била студена.
Умря в ръцете а момчето,
което я обичаше така,
какво човек не знае на света.
Разказвайки тази история,
облян в сълзи си тръгна той,
да посети и горба.
На следващия ден,
на гроба и намират
в кръв облян надпис:
"Прощавам ти и те обичам!"
а до него мъртвото момче.
В гърдите нож си бе забило,
загубата не можеше да понесе,
обичаше я прекалено,
но тогава му се скъса цялото сърце.

Нещастна

Тя щастлива беше,
радваше се на живота,
но появи се момчето,
което промени нещата.
Обичаше го тя неимоверно,
отделяше му цялото си време,
а той дори не забелязваше,
играеше си с нея.
Един ден появи се,
с момиче,държаща го за ръка.
Обичаше я нея,
но с момичето играеше на чувства.
Не издржа и разплака се тя,
в сълзи бе обляна,
а на следващия ден разбират,
че вече я няма.

Ето докъде стигнахме...

Тежки сълзи гълтам,
гримът тече,
дъждът вали,
под дървото пейката седи,
мокра и влажна,
а аз на нея съм облегната
и гледам как дъжда споделя моето нещастие.
Алкохолъв свърши,
наркотиците ги няма,
моята зависимост се увеличава,
да се боря аз не мога,
да се откажа аз не знам,
борба да водя забрави,
мечтите си изгори,
зависомоста ме победи,
ето я и нейната награда...

Готини са.

Страхотни са

Душооо,супер са!

Човек много ме кефят, наистина много смислени и много истина има в тях. ;) Продължавай само така!

Мерси много на всички! И 10х много Боби! Следващият път обаче се постарай да не ми ги триеш, както миналия път! Творчество на Аня 180797

Много са готини наистина!Става ли да напишеш някое за мен?

Добре! Ще се постарая! Творчество на Аня 661114

Лъжа е,
но не е,
огън е,
но не е.
Вятърът нежен свести в моето ухо,
нещо ново,
нещо познато,
нещо обвито в тъмнината.
Ти се появяваш,
но аз не те виждам,
ти си толкова близо
и толкова далеч,
сякаш облакът докосва земята,
сякаш цветето докосва водата,
за последен дъх,
за последен иск,
за последно нейния ти лик,
да зърна аз за миг.

Специално за Рик! Творчество на Аня 951270

МС много е готино

Благодаря ти много! Творчество на Аня 907690

Защо трябваше да става така?

Беше като в мрак пред мен. Не виждах нищо, дори не усещах. Навън беше мрачно, студено. А аз бях премръзнала. Ръцете ми бяха обляни с кръв и аз чувствах, как се стичат реки по мен. Беше ужасно! Страхът ми ме беше приковал до едно дърво, а уличните лампи вече отдавна не светеха. Очите ми не можеха да привикнат към тъмнината, но понbyждаха нощем. Защо ли не останах вкъщи? Тогава си мислех, че навън ще е по-безопасно за мен, но ако знаех какво ще се случи предпочитам сега да бях там. Как се стигна до това? Сега кой щеше да бъде до мен? Кой щеше да ме подкрепя? Едва ли някой можеше истински да ме разбере, освен ако не му разкажа тази история и как за една минута загубих всичко, което някога имах. Загубих всичко, което обичах. Всичко, което ми даваше кураж. Загубих всички и всичко. Едва ли някой можеше да ми повярва, ако му кажех, че за минута и половина загубих надеждата. Това стана, понеже баща ми имаше проблеми, майка ми се опитваше да ги оправи, а всъщност така ги задълбочаваше. Сестра ми беше станала непоносима. Нашите едва я понасяха. Затова тя идваше вкъщи веднъж на две седмици. През останалото време спеше у приятеля си. А аз бях с родителите си. Колкото и лошо да звучът нещатасега, това просто беше нищо. Аз самата бях с лош успех в училище, но някак успявах да допъна нещата, че да преминавам класовете нагоре. Имах дислекция и това ми пречеше да мисля, затова останалите деца ми се подиграваха и ме обиждаха, а учителите винаги се застъпваха за мен. Да, аз бях изцепката, изродът за съучениците ми и нуждаещото се от помощ хлапе за преподавателите. Понякога наистина мразех този факт, но само той можеше да ме утеши, когато бях сама. Баща ми вечно ми се караше за всичко, дори когато не бях направила нищо. Целият му яд той си изкарваше на мен. Изобщо не се замисляше как аз се чувствам. Точно заради него аз прекарвах нощите в сълзи, а майка ми само ме успокояваше, но това никога не беше достатъчно. Моята мечта, единственото, за което мечтаех беше баща ми да ме признае и да спре да си изкарва яда на мен. Въпреки това, че много го обичах, това не ми понасяше и започвах да разбирам сестра ми, която се беше изнесла и идваше рядко, само за да види мен и мама, понеже много ни липсваше, но тя не можеше да понесе упреците на татко. Охх...как ми се искаше той да разбере как ни е на нас. Но мама не можеше да спори с него, понеже той посягаше да я удря. Аз самата не можех да разбера как тя още иска да е с него, но тя само ми казваше, че той не е такъв и че го обича. Аз всеки път оставах смаяна, но не можех нищо да кажа. Предпочитам да си премълчавам.
Но все пак да се върнем на темата как загубих семейството си. Всички, освен сестра ми. Загубих майка ми и баща ми. Загубих доверието, стимула и мечтите си.
Всички стана една вечер, когато аз и сестра ми се прибирахме от училище. Навън беше студено и ние бързахме да се приберем и стигнахме по-рано от обикновено. Още от прага се чуваха гласовете на нашите - и двамата крещяха. Ние решихме да влезем, за да проверим какво става. Виковете им идваха от горния етаж, затова ние си оставихме чантите и се качихме. Шумът се усили, когато влязохме в спалнята. Там стояха майка ни и баща ни и изведнъж всичко замлъкна. Тишина! В следващия момент татко лежеше на пода, а от гърдите му бликаше кръв. Мама стоеше пред него с нож в ръка, след което се обърна към нас, а сестра ми ме прегърна и двете погледнахме уплашено към нея.
-Аз трябваше да го направя. Той не ми остави избор.-каза мама, след което сама се прониза в гърдите и изрече леко-Обичам ви!.
Ние я хванахме, но не можехме да я спасим. Не можехме да спасим никого от двамата, затова само изтичахме навън и сестра ми се обади в болницата, но вече беше прекалено късно.
Точно затова сега съм в това положение. Но поне нещата малко се оправиха. Поне засега...

п.п. Не знам дали да продължавам поредицата, затова искам вашите коментари...

Много ясно че ще я продължиш!

The diary

Първа глава

Париж

Нощ. Мрак. Потайност. Кияра се разхождаше по главната улица на Париж. Беше 2 сутринта, а навън нямаше никого. Уличните лампи примигваха и правеха улицата зловеща и интригуваща. Кия вървеше бавно, стъпвайки леко по асвалта. Погледът и беше устремен в небето и по-точно към звездите и луната, които грееха ярко, красиво. И изведнъж нещо се обърка. Някой застана пред момичето. Държеше нещо и понечи да замахне, за да я удари, а тя затвори очи и в следващия миг....
Крофърд се събуди в леглото си. Цялата беше мокра. Поредният лош сън, който я беше сполетил. Пак беше сънувала същия съм и се чувстваше толкова безпомощна и самотна, както всеки път, когато го беше сънувала.
-Пак ли кошмари?-попита майката на Кияра, когато влезе в стаята на момичето.
Жената се казваше Лиса Крофърд. Беше висока и слаба жена със сиви очи и червена коса.
-Да,мамо.-отвърна Кия и стана от леглото.
Но все пак нещо не беше наред. Нещата не можеха да бъдат толкова хубави. Това не беше типичния живот на Крофърд. Тя беше сама и безащитна, а сега се чувстваше в безопастност. Беше при майка си и се чувстваше специална и устойчива.
И тогава в ума на момичето премина мисълта, която я срази. Това беше поредният сън, който сънуваше. Мечтите и така устремени я караха да сънува това, което желае да види, когато се събуда-майка си.
Да, истината определено не беше същата. Кияра беше израснала само с майка си, понеже баща и я беше изоставил. Беше се отказал от нея, а преди година Лиса умря и Кия беше съкрушена. Беше останала абсолютно сама.
Сега не си беше вкъщи. Не. Беше в училището "Зов", което беше и нейният дом. Това място беше самият ад. Училище, не, това не беше точната дума. Сиропиталище и поправителен дом в едно. Това беше "Зов".
Крофърд се събуди на леглото си в стая 216. Момичето беше спало дълбоко и доста продължително, но поне така времето летеше по-бързо и си спестяваше дълбоката болка от това, че е сама и се чувства предадена.

Вече беше станало време за обедната почивка на училището, а това беше едва вторият ден на Кияра в училището и тя не познаваше никого, затова си намери една празна маса в столовата и седна там. Кия започна да гризе сандвича, който и бяха дали като дори не чувстваше и вкуса му, когато до нея се приближи едно момиче с изискани дрехи. Косата и беше кафява, а очите зелени. Още от първия ден, в който беше дошла, това момиче правеше сериозно впечатление на Крофърд и сег тя не можеше да повярва, че такова хубаво момиче ще я заговори.
-Здравей! Виждам че си нова. Аз съм Сарина Нийл.-представи се Сари.
-Аз съм Кияра Крофърд.-каза на свой ред Кия.
След това Нийл я пореде към една от другите маси, около която се беше събрала голяма групичка от ученици, които се смееха и задружно ядяха обяда си. Сарина представи Крофърд на останалите, а за удучване на Кияра, всички я приеха и след по-малко от пет минути всички вече говореха и се смееха с нея.
В този момент Кия вече се чувстваше по-специална. Беше си намерила приятели, хора, на които можеше да разчита и се чувстваше щастлива.

Обедната почивка бързо мина и на нейно място дойдоха часовете. Те бяха все така дълги и уморителни, както всеки знаеше и изобщо не се бяха променили. Г-жа Вилсъмт, която им водеше по Религия, разказваше за древните същества, които хората са вярвали, че обитават земята. И поне в този предмет, учениците слушаха какво говори учителката, вместо да си рисуват, да пеят или да играят карти.
Независимо, че училището имаше строги правила и всяк движение на учениците се следеще от "наблюдателите",които бяха камери, прикрепени към стените и се виждаше всичко, в класните стаи камерите не бяха сложени, понеже директорът на "Зов" се доверяваше изцяло на персонала си.

След часовете всички бързо се запътиха към столовата, за да се навечерят. Поне този път имаше нещо повече за ядене. Имаше месо и зеленчуци, понеже в училището половината ученици бяха вегитарианци и се искаше и за тях да има нещо. За миг имаше гробна тишина, а в следващия момент столовата беше пълна с ученици, които викаха,пееха или се смееха. Това беше обичайната картинка на вечерната обстановка на училището.
Вечерята приключи, когато директорът, който по информация на Сари се появяше много рядко.
-Bonjour.-каза директорът, влизайки в столовата,
-Искам да ви съобщя, че утре няма да имате часове, а ще покривате нормативи.-съобщи той и затвори вратата след себе си.
-Нормативите са за физическа издражливост. Спокойно! Убедена съм, че ще се справиш.-каза Нийл.
Наистина на Кияра много и се искаше всичко да бъде наред. Тя не беше спортувала от доста време. Независимо, че беше слаба и висока. Мислите и обаче бяха провалени, когато в столовата влезе едно момче, което мигновенно привлече вниманието и. Имаше черна коса и сиви очи. Неше висок и слаб, кожата му беше бяла, но погледът му беше злобен и страшен, че той накара Кия да настръхне.
-Новото момче дойде!-съощи Маркъс, който беше един от голямата компания на Крофърд и Сарина.

Още !1

още!!!

» ~Творчество на Боби и Габи~