Аня се разхождаше по коридора на петия етаж. Тишината беше навсякъде, а иначе тихите стъпки на Анн отекваха в тишината. Беше толкова спокойно и приказно. Сякаш за един момент времето беше спряло и грифиндорката имаше време да остане сама с мислите си и да може да реши какво е правилно за нея и кое не е. Тя усещаше, че е постъпила правилно, връщайки си Чад, но и това, което поднесе на Ерик не беше от най-хубавите неща, които някога е правила, но както сама беше казвала стотици пъти-понякога се налагат излишни жертви.
Е, второкурсничката се опита да загърби старите недоразумения, затваряйки ги дълбоко в съзнанието си, надявайки си те да не намерят ключа, за да излязат от там, а да потънат в забрава, което беше и желаението на Шеверненко. Много спомени, а нямаше място за тях. Сега тя разбираше приемните родители, които и казваха, че дори и тя някога може да прегрее. Да, сега разбираше какво означаваше това за тях.
Мислите на Аня бяха прекъснати от стъпки, които беше чула и имаше нещо досущ познато. Дишането, силуета. Всичко беше толкова познато и толкова красиво, че главата на Анн се замая за миг....