по коридора...

За кратко момичето се замисли. Чудеше се дали да му каже, или не. Всичко толкова напираше да излезе, всички тези чувства, таени от години в сърцето й, разяждайкия все повече и повече.
- Не си ти виновен. Просто... - и Ана не можа да се спре и започна да изброява всичко, което се таеше в душата й. - ... ме е страх. Не искам да загубя всички които обичам, малко или много. Страх ме е, че Сам ще те използва, и че може да те убие, за да постигне целта си. В краен случай, ще трябва да страня от всички, а аз немога и така ще ви нараня. Страх ме е,че няма да мога да се справя с всичко. Ужасявам се от мисълта, че неволно ще те нападна, заради глада си, и ще те превърна в чудовище.
Тя не бе свършила, но не можеше да говори повече. Стъклата започнаха да се пукат и накрая се строшиха, светлините изгаснаха, а навън се се разрази буря...

Ана нямаше нужда да отговаря. Ерик я вдигна, сякаш ученичката беше от перо, и я понесе към Общата стая. Движеше се много бързо, но бе издръжлив, защото щом стигна стаята пред Общата стая, почти не се бе задъхал. Пусна я на земята и я целуна за лека нощ - дълго и продължително. След което дълго я държа в прегръдката си. Вече се чувстваше по-добре и спокойна до такава степен, че се унесе и щом Ерик я пусна, Блейк леко се олюля в просъница, но за щастие се разсъни на мига.
- Лека нощ. - пожела му тя и се запъти към спалните, докато слидеринецът вървеше към подземията...

Ана вървеше по коридора унесена. Днес имаха свободен ден и й бе скучно да стои в стаята, затова отново поде своите странствания из територията на училището. В началото на деня времето беше хубаво и Блейк предположи, че няма да има нужда от яке, но постепенно времето се развали, та затова сега бродеше по коридорите като самотен призрак. Цял ден й бе напрегнато, предусещаше, че нещо лошо, наистина лошо щеше да се случи в скоро време. МИслеше си за вчера и за своите кошмари. Онзи образ, от часа по Билкология отново се натрапи в съзнанието й. Хафълпафката разтърси глава и се облегна на стената, заглеждайки се навън. Вятърът духаше силно, а клоните се навеждаха до земята, от гнева на времето. Момичето усещаше напрежение във въздуха и се чудеше от какво е породено то, да не би просто отново да халюцинира, но нещо й подсказваше, че не е така.
Изведнъж всичко застина. Дърветата се изправиха и вятърът се поуспокои. Секунди след това гръм удари едно дърво, най-голямото и централно дърво в една група дъбове. Земята се разтресе и Ана паникьосано седна на земята.
"Какво, по дяволите става?" - питаше се трескаво, но скоро научи. Внезапно някаква картина изникна пред очите й. Рзличи фигурите на демон и на магьосник - млад и строен. Водеше се яростна битка и виждаше, че и двамата се унищожаваха взаимно. С ужас, вампирката разпозна в мага директора на Хогуортс. С последни сили той се опита да нанесе решаващия удар, но... съществото бе по-бързо и убивайки себе си, то уби и Халиуел. Тя видя експлозията и цялата трепереща и обляна в пот се събуди от своя транс.
- Не, не е възможно... - каза си тихо, с треперещ глас. Как можеше този човек така да умре. Беше просто невъзможно, нереално, но бе истина. Неискайки да повярва, хафълпафката се опита да открие присъствието на професор Крис. Знаеше миризмата на кръвта му и нямаше да бъде трудно, но... нямаше нищо. Той просто бе изчезнал. С насълзени от мъка очи ученичката се изправи и погледна към поваленото от мълнията дърво - съборено и изгорено, то просто лежеше, нямайки възможност повече да вкусва от соковете на земята, неможейки повече да се радва на слънчевата топлина и светлина. Сега то бе просто парче дървесина, сега то бе мътво като директора.
Тих дъждец започна да вали. Целия живот в Забранената гора се изпокри и замлъкна, отадавайки последна почит на директора. Изненадани и тъжни писъци се разнесаха по цялата територия на замъка. Само Ана седеше в коридора и ронеше сълзи заедно с дъжда, породен от нейната тъга...

Щом Ерик й обясни какво се е случило в действителност, хафълпафаката отначало не можеше да разбере какво става. За да се увери, затвори очи. След няколко секунди, усети мириса на кръвта му, носеща се от Голямата зала. както се бе облегнала на Ерик, тя изведнъж подскочи и започна да кръжи в кръг пред слидеринеца.
- Как може да направи такова нещо?! Не мисли си, че на някои ще им дойде в повече и това. Този глупав... - мърмореше ядосана. От гняв се бе превърнала във вампир. Докато кръжеше и си припомняше последните часове, още по-голям гняв я обземаше и до такава степен си стискаше ръцете, че си заби ноктите в кожата и от дланите й потече кръв, а самото момиче буквално изгаряше от яд. Цялата бе покрита с пламъци, а скоро и стените. Пред очите й преминаваше моменти от миналата година, от което даже стените запонаха да горят. В коридора стана непоносимо горещо, сякаш магма заливаше пода.
- Само да ми падне... Колко ли още души е изплашиш. Сигурно цялото училище се е втрщило, но защо да помисли... - продължи тя. Ерик...

- Ана успокои се иначе ще се опечем и двамата - отвърнах и аз и се разсмях. - Спокойно! - казах и аз и запристъпвах към нея. Трябваше да се успокои, иначе и двамата щяхме да сме мъртви, или поне аз. Добре, казах си аз, когато тя започна да се овладява. Залитна, от много енергия която бе изразходила за да използва тази си способност и залитна. Хванах я нежно и я сложих да седне на земята.
- Ето виждаш ли какво става, като се ядосваш за глупости! - казах и аз и 'и се усмихнах. Седнах до нея на студения под, но не смеех да я прегърна, незнаех дали си е върнала нормалната температура. Заслушах се в радостните викове, които се чуваха от по-горния етаж, явно вече всички знаеха, че това е просто глупава шега.
- Е, поуспокои ли се? - попитах я аз и 'и се усмихнах за пореден път.

Честно казано, момичето си бе лудо, но не се ядосваше чак толкова за нещо напразно. Изхаби много от енергията си и щом залитна, Ерик я бе хванал. Скоро достигна нормалната си температура и й стана хладно от срудения под, от което изтръпна. Трябваше й енергия, трябваше й кръв. Тя изкара кутийката си с таблетки и изгълта всичките. Кървавочервените й очи приеха нормалния си вид - вече не светеха така заплашително в мрака. Тя искаше да се изправи, но щом стана, отново залитна. Ерик я хвана и седна с нея на пода.
- Извинявай, но ми дойде в много. Първо братът на директора, а сега и той. Беше наистина гадно от негова страна. - каза съвсем спокойно. Тя сдържаше гнева си, който бързо се поуталажи.
Изведнъж усети приятна миризма - кръвта на някакво животно,... може би сърна. Про други обстоятелства щеше да си стои на мястото, но сега тя умираше от липса на кръв. С един скок тя отиде на ерваза. В следващия миг тя тичаше към животното.
- Ана? Чакай... - извика Ерик и след като се превърна във върколак я последва. Макар, че бе изморена, мисълта за вкусната напитка й даваше сили. Съвсем бе пренебрегнала човешкото в нея.
След кратко време тя хвана сърната. Счупи й врата и започна да пие кръвта й. След няколко минути, когато глада й се поуталожи, тя усети върху гърба си погледа на върколака. С разрошена коса, с кървавочервени очи, светещи в тъмнината, с уста, от която се стичаше животинската кръв, тя го гледаше.
- За съжаление, това съм аз. Аз сне съм човек, а животно. Разбирам отвращението ти. - говореше му тихо, с лека виновата усмивка. От цялата си душа не искаше да я ижда така и макар, че можеше да пренастрои паметта му, единственото което направи Ана и е да се обърне с гръб към него. В последните минути, кръвопийцата бе развалила представата си за себе си за Ерик, предполагаше Блейк. Върколака...

- За мене това, че си вълк не е никакъв проблем, но не ти можеш да съсипеш съдбата на някого, да го превърнеш въа вампир. Ами както днес се нуждаех от кръв и не се бях стърпяла и те бях захапала? - каза тя, като го погледна с крива усмивка. Той се замисли, но преди да отговори, хафълпафката продължи.
- Но ще трябва съвсем да съм полудяла, че да захапя моя любим вълк, та камоли да пия кръв от тебе. - след което го целуна. После взе лицето му в едната си шепа и се вгледа в очите му - толкова топли и дълбоки. Тя си спомни за един човек, имащ същите очи, който обаче вече бе мъртъв. Тази мисъл винаги я натъжаваше, затова разтърси глава, опитвайки се да махне образа му от главата си. Тя отново го целуна и преплете пръсти в неговите, като започна да отстъпва назад, но се спъна и двамата паднаха на земята. Двамата започнаха да се смеят. Тя отново го целуна и преплете ръце през врата му, а той я хвана за кръста...

Дрю,пиши малко по - дълги Рп-та!

Всичко бе перфектно. Момичето седеше в скута на момчето и в горещата му прегръдка. Беше се подпряла на гърдите му, докато гледаше в далечината.
Изведнъж позната миризма се разнесе из гората. Тя се огледа и забеляза движеща се към нея фигура. Опита да се вгледа в нея, но тогава Ерик реши да я целуне.
- Ана, Ана, аз съм Лукас...Анн... оу, няма значение... - промълви някакъв глас.
- Люк?! - попита тя невярващо.
- Вече не... - отвърна момчето и се обърна.
- Чакай, ти не може да си Лукас. Това е невъзможно. - отвърна невярващо.
Вампирката изтича до него и му препречи пътя. Гледаше го със сериозно изражение, а очите й, които станах кървавочервени, се впиха в неговите.
- Не мисли, че като се представяш за него, ще постигнеш нещо. - каза с глас, изпълнен с отвращение. За да се увери кой е, хафълпафката го одра до кръв по дланта и помириса червената течност. Имаше почти същото ухание, но имаше и още нещо.
- Ти не си Лукас. Приятелят ми умря при Лунното езеро. - каза с натъжен глас.
- Ей, остави момичето ми на мира. - каза Ерик, застанал зад второкурсничката.
Дрю...

Ана преди си бе патила от това, че лесно се доверява, затова искаше да бъде напълно сигурна, че той казва истината.
- Какво ми бе казал, когато се запознахме? Би трябвало да си спомняш. - отвърна с крива усмивка и се обърна да си ходи, но...
- "Баща ти сигурно е крадец, щом е откраднал две звезди и ги е сложил в твоите очи." - тихо продума Дрю, седейки на едно място.
Хафълпафката се спря потресена. Това на абсолютно никого не го беше казвала, така че нямаше как да знае от други го.
- Люк? - отвърна втрещена. Изведнъж я обзе гняв и за секунда се върна пред него. Цялата пламна от яд и започна да крещи.
- Лукас Майкъл Мъри! Защо ми причини всичко това?! Знаеш ли колко страдах, като си мислих, че си умрял на езерото, заради мене?! Знаеш ли колко нощи съм се обвинявала, колко нощи съм плакала и страдала, че аз съм виновна за смърта ти?! Защо поне не ми прати сова, да ми кажеш, че си жив?! Защо заблуди толкова хора, че вече те няма?! И защо, по дяволите, си се превърнал във вампир?! - крещеше истерично, докато се превръщаше във огнен вампир. Огромни огнени крила се разтвориха и тя полетя на няколко стъпки от земята. Косата й се изправи около нея, пламтяща и приличаща на куп огнени змии. Цялата се превърна във чист огън, заедно със сълзите, стичащи се от очите й, които щом се отделяха от лицето й, се превръщаха на парчета изсъхнала магма и падаха с глух удар на пода. Бе разярена до степен, която преди не е достигала. Всичко около нея започна да избухва във пламъци...

Хафълпафката бе побягнала. Не искаше да вижда нито Лукас, нито Ерик. Трябваше да остане сама, трябваше да разбере, да проумее какво ставаше. Огънят изчезна и навсякъде стана тъмно като в рог. Със сетни сили тя бягаше възможно най-далеч. Не можеше да проумее случващото се. Докато тичаше се спъна и падна. Тя остана на мястото си, защото не можеше да се движи. Всичко причерня пред очите на Блейк. В далечината видя някакъв силует. Нямаше сили дори да разпознае кой е.
- Сестричке, предупредих те, че ще се случи нещо подобно. - прозвуча гласа на Харукай, братът на Ана. Той я взе и седна с нея.
- Пий. - прошушна й тихо и оголи врата си. Без да се замисли, захапа врата му и започна да пие.
- Ана, не плачи. - проговори тихо и я погали по косата. Жежките й сълзи се смесваха със струйките кръв, изтичащи от дупките на врата на Кай и от устните на момичето. По принцип вампирите от нейните покайнини поеха кръв от своята раса, само когато емоционално бяха наранени или бяха страшно слаби.
След като се нахрани, вампирката стана и тръгна нанякъде.
- Къде отиваш?
- И аз не знам. Трябва да помисля, просто да помисля... - каза тя и продължи към гората...

Нещо накара момичето да се върне. Докато вървеше, видя Лия и Дрю от своя дом. Стори й се, че момчето се гърчеше на пода.
- Ей, какво става тук? - попита момичето. Двамата извърнаха учуден поглед към нея. Тя гледаше ту единия, ту другия. Дрю се поизправи. Накой проговори...