Из кулите...

Ана от отдавна бе дошла на кулата. Времето бе удивително приятно, заради което момичето бе доста оскъдно облечено. Хафълпафката мислеше за стари неща, но усети, че някой приближава и се огледа. С бавна крачка дойде едно момиче, явно Грифиндорка, защото носеше червено-златния герб на дома си, представи се пред второкурсничката и попита за името на Блейк.
- Здравей, казвам се Ана. - отвърна момичето, изправяйки се и се ръкостиска с Алекс.
- Чакай малко, ти си момичето, което ми помогна, когато един трол бе нападнал училището,... нали? - каза малко несигурно. Често се припознаваше с хората, което или й носеше неприятности, или голяма доза срам. Алекс се засмя и каза...

- А, вярно. Голяма склероза съм във всеки случай. Та, моя милост е от Хафълпаф. - каза усмихнато момичето. Алекс се усмихна и замълча. Ана я погледа малко и разбра причината - от такава красива вечер, човек няма как да не онемее. И Ана се загледа. Малки сиви облачета се надбягваха, лек и топъл ветрец подухваше, а пълната луна започна да изгрява.
- Е, като гледам, всичко е наред, но с моя късмет, няма да се учудя ако не стане някое бедствие. - след което седна на земята, подпря се на лакти и продължи да гледа, но без да възприема толкова великолепната природна картина. Отново мисли обзеха съзнанието на Блейк, докато не бяха прекъснати за щастие от Бекъм...

- Оу, на 12 години съм. - каза тихо момичето. Наистина бе красиво. Два прилепа започнаха да кръжат първо близо до момичетата, а после в ббялата светлина на луната. С малко въображение, човек можеше да си помисли, че са две малки ангелчета.
Изведнъж силен и студен вятър задуха от гърба на Ана. Не й стана студено, но гадното чувство, че е под наблюдение се появи отново. Момичето си помисли, че вече полудява. Бе сигурна, че си внушава, затова разтърси глава и продума.
- Като гледам, май си от Лондон... или греша? - попита тя и погледна Алекс в очите. Ана с нищо не показваше, че мислите й преди малко изобщо са и хрумвали. Усмихна се и зачака отговор...

На Ана не й хареса. Времето се променяше и ставаше все по-лошо. Забеляза притесненото лице на Алекс. Внезапно пак вятърът задуха със още по-голяма сила. Всичко стана мрачно и освен големия порив на вятъра, нищо друго не се чуваше...
Изведнъж всичко започна да се променя. Ана виждаше всичко в червено,... в кръв. Погледна ръцете си уплаше. Те бяха нарязани и на струи червената течност се изливаше. Момичето побеля и замалко да изпищи. Тя затвори очи и когато ги отвори, се намираше от изправено положени в полу-седнало. Алекс се бе надвесила над нея, с разтревожена физиономия. Слава Богу, всичко си беше наред и нямаше кръв.
- Доббреее съм... - каза хафълпафката и едва успя да се усмихне. Тръпки я побиха.
- Май ще е по-добре да се прибирам. - след което едва се изправи. Вятърът бдухаше с всичка сила. Дърветата се огъваха под порива, а в езерото се бяха образували големи вълни. Александра...

- Споко. Хвани ме. - каза Ана и подаде приятелски ръката си. Алекс я пое.
- На три. Едно,.. две,.. ТРИ! - след което започна да тича. Макар, че духовете предизвикваха вятър, през тях все пак се минаваше. Наистина, не беше приятно, но бе единствения начин да се измъкнат. В един момент на Ана й бе хладни, а в другия имаше чувството, че се бе потопила до главата в лед. Въпреки това, двете магьосници тичаха и накрая успяха да избягат да духовете.
- Божке. По-ужасни са дори от Пийвс. - каза леко разсърдена, ама и ухилена до ушите.

След кратко мълчание Ана се реши да продума.
- Е, я разкажи малко за себе си, ако искаш де. - каза момичето и зачака. Двете пеперудки сякаш се приготвиха да слушат, защото кацнаха и само леко попърхваха с крилца. Звездите тихо просветваха, а луната отново излезе зад укритието си и засия с цялата си прелест и сила. Сега вече бе тихо, смао песента на щурците звучеше в далечината.
Алекс за малко се бе замислила, но накрая се реши и проговори.

- По-спокойно, да не вземеш да останеш без въздух, че какво ще те правя. - каза през смях Ана. После се замисли за малко, след което започна.
- Аз съм Ана Томас Блейк. Семейството ми е от най-старите фамилии на чистокръвни магьосници. Сигурно се чудиш, защо не съм от Слидерин? Това е по-простата причина, че ние сме разбрани и не сме обсебени от манията да сме само чистокръвни. Имах обикновенно детство, макар, че не бе много розово. Нашите искаха да съм добре подготвена и учих непрестанно магии, заклинания и най-различни неща, заради което нямах много приятели. На 11 получих писмото си и вече втора година посещавам училището. - каза накратко хафълпафката. Тя премълча доста неща, защото не искаше да си спомня за тях. От много отдавна не се бе чувствала така приятно в компанията на човек...