Моста до Хогуортс

First topic message reminder :

Моста до Хогуортс - Page 4 Tdf-hpatpoa1frame65932

Това бе моста,по който се излизаше извън училището и се влизаше обратно...Той бе много голям,осеян със смях и веселие.Мостът криеше много тайни и изключителна гледка :)

Свободно Рп!

-Знаеш ли...- промълвих аз- ... не си пълен идиот...- той се сепна:
- Ти можеш!?- кимнах сладко. Мъжът се изчерви, а мислите му бяха от рода на "Тъп, тъп, тъп...":
- И тъп не си!- засмях се и взех Лило в обятията си:
- Но как ти можеш, а аз не?- поклатих глава:
- Мистерия, истинска мистерия!- стигнахме до стаята ми в учлището, когато Лило хукна нанякъде, вдигнах тежко падналата рокля по бедрата ми и хукнах след нея, незнам дали Том ме беше последвал. Намерих котана пред врата на Брадшоу:
- О, хайде мила, Лило!- тя не мърдаше, вдигнах рамене и казах троснато:
- Като решиш си ела, ще ти извадя сьомга!- поех грациозно по осамотеният коридор, приличайки на древна вампирка учила се цял живот да бъде красива. Том извика:
- Хей, Луси ела до нас за малко, после ще си тръгнете!- обърнах се фино и кимнах... Защо не?

П.С- Роул Плея продължава в стаята на Том

Изведнъж на пазача му стана нещо или по-точно му ставаше, ръката му се променяше. Сигурно това беше една от седемте му вампирски способности. Той веднага скри ръката си зад гърба, преобрази се във вампир и излетя далече от моста. Така ставаше, защото от двайсет години не беше вкусвал кръв и докато овладее отново седемте си способности му трябваше време.

С бавни крачки, Ана бродеше из територията на училището. Времето беше необичайно топло, небето бе тъмносиньо и прозрачно, а луната сияше пълна и красива. Млечнобялата светлина нежно огряваше околноста. Блейк се облегна на парапета и седна. За втора година тя се намираше на място, което не я подтискаше. В приюта бе хубаво, но не се чувстваше като у дома си. Момичето погледна луната с поглед, таящ мъка, болка, но и щастие. Със затворени очи, второкурсничката се изправи на ръцете си и тръгна напред. Подскочи и застана изправена на парапета, след което седна, с крака към външната стена на моста. Наоколо нямаше никого и не можеше да я види. Ана не обичаше да се фука, но й харесваше да прави различни упражнения. Наоколо нямаше никого и тишина цареше в околноста. Изведнъж нещо й се стори странно. Бе тихо, даже прекалено тихо. Нещо смътно я разтревожи и извади пръчката си и се огледа наколо. Нещо изшумоля...

~~Крис~~

Тролът се бе възползвал,че директора и Александра се бавят и бе решен да нападне следващата си жертва.Създанието изкочи от храстите и заправи с чука си Ана в земята...

Лекси тъкмо си беше починала, когато стигна до мостът до Хогуортс.
И видя,че Тролът се е замразил и този път беше нападнал Ана
Тя бързо се затича, за да го спре преди да я убие....
Застана пред Тролът и отново използва заклинание,което вече не
действаше.
Бекъм успя да премести Ана на по - безопасно място.
Тя се зае с Тролът, като мислише коя магия да използва и коя не.
Успя отново да го замръзи, хвана ученичката и тръгна с нея да се крият.
Така и спаси живота,но беше ранена и трябваще да я заведе в болничното крило.

Крис

- Това болеше. - едва каза момичето. За щастие нито пръчката, нито тя бяха сериозно пострадали.
- Ванишиьо. - продума Ана, но чукът не изчезна. Съсредоточи се и пак повтори думите. Слава Богу, сега имаше резултат. Тролът се ядоса и се затича към нея. Макар и след този удар, в последния момент успя да се претърколи и да избяга от тежкия и стоварващ се към нея юмрук.
- Левататус Меланда. - и Хафълпафката полетя. Търсеше слабо място за атака...

Професор Халиуел и професор Симънс пристигнаха точно на време и се приготвиха за битка.Извадиха пръчките си:
- "Ридакто"-извикаха те,като ги насочиха към Трола.
Той беше унищожен и ученичките спасени.Директорът, насочи пръчката си по момичетата и каза:
-"Трaнспoртиум нексторбиториум" - и изпрати момичетата в болницата....

(От професор Халиуел)

Токчетата ми тракаха по моста, бях сама и затова се спрях за да се полюбувам на гледката. Мислех си за родината, и за новата учебна година до която оставаше съвсем малко. Докато се реех из мислите си чух стъпки, обърнах се и видях тъмна фигура зад мен която приближаваше. Затаих дъх, но скоро видях един висок мъж, който се усмихваше. Скоро дойде до мен и ме поздрави, отвърнах със същото и го попитах:
-Как се казваш?

Себастиан погледна строго към жената и след това усмивката му изчезна от лицето. Не се бе изминала и секунда от срещата им, а тя вече го питаше за името му. Въпреки това реши да не премълчава, а направо да говори.
- Казвам се Себастиан Грей - отвърна й той, а леденият му тон си личеше от километри. Жената се отдръпна леко на зад, но усмивката й не изчезваше.
- Аз съм Елиза Белучи, приятно ми е - рече тихичко тя, поглеждайки Грей право в очите.
Той се ядосваше на такива хора, които започваха да се обясняват, без той да ги е питал. Но все пак не трябваше да се държи прекалено хладно, ако искаше да се сближи с някой от училището.

В този мъж имаше нещо... странно. Когато ме погледнеше ме побиваха тръпки, но нямаше да тръгна да бягам, затова просто отново попитах:
-По какво преподаваш... ъм, така де, ако си учител тук? - погледнах плахо очите му а после забих поглед в земята. Косата ми се вееше от вятъра и след като мина известно време без отговор казах:
-Амм.. май не искаш компания а? - усмихнах се, но този пък в усмивката си добавих малко хлад. Той ме погледн, въздъхна и ...

- Дали с компания или без, все същото! - отвърна и Себастиан, свеждайки погледа си надолу. Май не можеше да намери нужното усамотение, което бе търсил преди малко, но и не трябваше да се държи така с Елиза. Въпреки това продължаваше да го прави, защото беше свикнал. - Ще преподавам временно по Трансфигурация - завърши той.
- Но защо временно? - продължаваше да любопитства жената, а усмивката й се повяваше на лицето всеки път, когато задаваше някой въпрос.
- Саманта Нортман няма да може да преподава известно време, доколкото разбрах. Затова назначиха мен за известно време. Има възможност и да остана преподавател, но не съм съвсем сигурен. С течение на времето ще разбера.
- А какво ще правите, ако Саманта отново върне поста си? - Елиза понижи тона си, сякаш това беше нещо много страшно. Себастиан се усмихна леко и отвърна:
- Не знам. Най-вероятно ще се махна от тук, какво иначе ще правя?

-Може да поостанете, да опознаете учениците. Все пак ще преподавате известно време и ще се привържете към тези мъници. Е ,поне с мен би било така. - вдигнах рамене и се усмихнах плахo, хладнината в погледа му все още ме плашеше ,но се опитвах да разчупя леда. Също исках да науча малко и за самия него, пък и маше акцент ,затова попитах:
-Откъде сте? Извинявайте за любопитството просто.. и аз не знам. - усмихнах се и погледнах надолу.

Да бе, сигурно точно той щеше да свикне с тези деца. Себастиан дори се чудеше как ще ги изтрае без да нападне някой и след това да има фатални последици. Елиза му изглеждаше доста свястна жена, но не можеше да се доверява толкова лесно на хората, особено, когато се бяха изминали само няколко минути от запознанството им.
- Роден съм в Италия и двамата ми родители са италианци - усмихна й се той. - Но, когато съм бил само на две години, сме се преместили в Ню Йорк. А ти?

Усмихнах се, имах сънародник. Лицето ми светна и май си пролича затова реших да погледна надолу и заговорих:
-И аз съм от Италия, принципно съм родена във Венеция, но после с нашите се преместихме в Рим. Хубаво е тук да имам сънародник. - усмихнах му се мило, май леда се разчупваше и се радвах. Себестиан изглеждаше мил, но явно показваше , че не се доверява лесно на хората, и все пак аз опитвах да се сближа с него:
-Днес ще ходиш ли на Посрещането на учениците?

Себастиан мразеше формалностите и точно затова не мислеше да отиде на посрещането на учениците или пък на празника, послучай започването на срока. Мислеше да започне да подготвя урцоите си от рано, защото искаше да тормози учениците с трудни задачи. Радваше се, че преподава по Трансфигурация, тъй като този предмет беше задължителен за всички и нямаше как да избягат. Мъжът усещаше силна болка в стомаха си, защото не беше ял от няколко дни. Понякога беше толкова зает, че не му оставаше време за нищо друго, освен да върши работата си. Но според него това си беше хубаво, защото го разсейваше и забравяше за лошите неща от живота си.
- Не, няма да ходя - каза той, а изражението му стана грубо. - Освен, ако вие не ме придружите - засмя се той.

Усмихнах се мило, бях успяла. Направих крачка, вече не ме беше страх от погледа му. Приближих се до него и казах:
-Ами ако ме поканите ще Ви придружа, и без това щях да ходя. - мъжът ме погледна и аз се усмихнах отново, след което и той направи същото.
-Знаеш ли, всъщност не си толкова студен колкото изглеждаш, това е комплимент. - не исках да казвам нещо лошо и затова бях пояснила, че е комплимент. Засмях се леко и май се изчервих, но бях от притеснителните пък и Себастиан все още изглеждаше леко студен към мен.

С бавни крачки, Ана ходеше по моста. Слънцето отдавна бе угаснало в кървави облаци и сега луната тиха, узряла и призрачнобяла огряваше околноста, заедно с лицето на хафълпафката. Изведнъж някакво зайче изскочи на моста. Тя го видя и след няколко секунди го хвана. Бе чистобяло и я гледаше със страхливи очички.
- О, бедничкото. Много съжалявам за това, което ще направя. - отвърна с тъжна нотка в гласа си и го захапа, изпивайки му кръвта. От няколко дни не се бе хранила и сега не се стърпя да не захапи животинчето. После метна тялото през моста и продължи да ходи. Очите й бяха кървавочервени, вампирските й зъби се показваха от устата й, която бе цялата в кръв и от нея се стичаха няколко струйки кръв. Тя облиза кръвта по устните си - топла и вкусна. Не бе на вкус колкото човешката, но засега това й стигаше. Тя погледна към луната. За момичето тя винаги е изглеждала красива, но и тъжна.
Докато бе потънала в мисли, не забеляза една изскочила дъска. Блейк се спъна и политна към пода...

Видях Ана да се разхожда по моста до Хогуортс, точно нея търсих, исках да и покажа нещо. Затичах се към нея, но тя се спъна в нещо, дъска май и политна към пода, добре че бях бърз! Затичах се към нея с всички сили и я хванах малко преди да се срещне лице в лице с дъските на моста.
- Какво да не си решила да се самоубиваш? Ако е така, има далеч по подходящи начини от този! - помъчих се да докарам строг тон, но накрая се размях на изражените 'и. - Какво ли ще правиш без мен, нямам си и на представа. Искам да ти покажа нещо! - казах и аз, и без да чакам отговор я взех в обятията си и се стрелнах към мястото, което бях открил един ден когато обикалях из горите в околноста. Прелитах между дърветата, внимавайки да не нараня хафълпафката, не че това можеше да стане лесно. След около десетина минутки стигнахме до мястото, което през ноща изгеждаше по по-различен начин, от колкото го бях видял оназин сутрин.
- Е, какво мислиш? - попитах я аз и я пуснах да стъпи на земята.

Ана нямаше думи. Цялата околност бе красива, а водопада бе прелестно осветен от меките лунните лъчи. Водата бързо, но и някак плавно се спускаше по скалите. Всичко на около бе притихнало, само непрестанното шумене огласяше безспирно гората. Долу, където водите се успокояваха, имаше красиво езеро, в което луната хвърляше лъчи и то красиво просветваше.
- Уау. Много е красиво. - успя само да каже момичето, което бе наистина възхитено от гледката...

- Откирих го една сутрин докато бягах из гората, или по-точно едва не скочих в него! - отвърнах и аз и се разсмях. - Наистина е много красиво и как лунната светлина се отразява в водата е просто невероятно. - казах и аз и я придърпах в обятията си. Това бе един от моментите които щях да помня цял живот!
- Е, искаш ли да поплуваме, тази вечер не е чак толкова студено? - но дори не дочаках отговор, а отново я взех на ръце и се затичах към езерото. Последва един дълъг скок и двамата с нея се пльоснахме в езерото. Навсякъде се разхвърчаха водни капчици, които на лунната светлина изглеждаха като скъпоцени камъчета. След като изпувахме на повърхноста, след скока я дарих с първата от многото целувки, които бях скадирал през целия ден. Отлепих устни от нейните и се загледах в луната, която тази нощ бе огромна, всякаш можеше да ни погълне, беше толкова величествена. След краткото любуване на луната, дарих Ана с нова, продължителна целувка и се гмурнах в топлите води на езерото.

- Имаш късмет, че те обичам и водата е топла, че иначе щеше да видиш какво е да се ядосам. - отвърна през смях. Времето бе топло през тия дни, от което водата бе приятна. ерик дълго не я пускаше, сякаш го беше страх, страх да не я изгуби, но все пак се престраши. Той се гмурна и изчезна от погледа й. За кратко време тя легна по гръб. Косата й, лека и нежна, се разпръсна около главата й като ореол, а очите й, дълбоки и червени, изучаваха небето. Толкова тъмно, осеяно с светли точки, а сред тях бе луната - изглеждаща призрачно красива, но толкова тъжна и самотна, някак празна.
"Колко много ми напомня нощното небе за обществото ми." - помисли си с мъка Ана. Постепенно облаци се струпаха и заваля топъл дъжд. Макар и мокра, хафълпафката усещаше капките вода, стичащи се по лицето й, а от там във водния басейн. За момент всичко стана тъмно, тъмно като в рог.
Внезапно усети, че една голяма лапа сграбчва крака й и я задърпва към дъното. Тя знеше, че Ерик ще направи това, но не предполагаше, че ще се пробрази във върколак. Двамата стигнаха почти дъното. В този момент облаците покорно направиха път на нощното светило и то с нежни лъчи докосна всяка тревичка, всеки камък и всяка част от водопада и езерцето. В този момент то освети един върколак и един вампир, не криещи своята същност, но и не се страхуващи един от друг. Слидерунецт щастлив лизна момичето, а тя го погали зад ушите и се засмя, от което доста вода й влезе в устата. Стана й още по-забавно, заради което бе принудена или да излезе на повърхноста, или да се нагълта с тонове вода. Щом се показа, като някой фонтан започна да плюе вода, от което пък Ерик избухна в лай.
- По-добре престани. - отвърна му тя и му плисна вода в лицето. Той не й остана длъжени и скоро водата закипя от игра и веселба. Щом свършиха, кичури коса бяха залепнали за лицето на вампирката. Тя учудено ги гледаше, което бе напълно достатъчно, за да се запревиват двамата отново като луди. Щом се успокоиха някак си, те се гмурнаха в топлата вода, плувайки към дъното. За кратък миг момичето го следваше, но щом Сайфър се обърна, нея я нямаше. Тя се обърна, търсейки я с притеснен поглед. Когато отново се извърна с лице към дъното, Ана вече стоеше там и го гледаше, преобразена в цялата си вампиркса прелест. Гледаща с безизразен поглед, оголни кучешки зъби, вкаменено лице и коса, кръжаща на всички посоки, бе достатъчно за да му вземе акъла.

- Много смешно! - казах и аз превръщайки се отново в човек. Изкарах я от водата и я вдихнах във въздуха, все едно е перце, а след това я метнах към центъра на езерото. Бяхме като малки деца, които се веселяха в топла лунна нощ. Стигнах до нея и отново я взех в обятията си и я дарих с една нежна и продължитена целувка, от която дори самият аз изтръпнах. Стояхме известно време така, двамата згушени един в друг, загледани в луната. Един невероятно дълъг миг!
- Мисля че е време да се прибираме, не искаме пак да се срещаме с Томас! - казах и аз и 'и се усмихнах дяволито. Вдигнах я нежно над водата и я понесох към брега. Щом стъпах на него, не се поколебах и се затичах към училището, както казах, не исках да се срещам отново със стария вампир, той бе единствения кръвопиец от който ме полазваха тръпки. След няколко минуте вече бяхме в двора на училището, качих Ана до стаята на Хафълпаф и я пуснах да стъпи на пода. Пожелах и лека нощ и я целунах за последен път тази вечер, след което се запътих към спалните на Слидерин с усмивка на уста.

С професор Белучи пристигнахме на моста. Огледах се наоколо и доста ми хареса, макар че беше доста високо. Ако паднеше някой дали щеше да умре ? Със сигурност, дори да е магьосник. Елиза вървеше зад мен и с крайчето на очите си забелязах как ме наблюдава внимателно. Вдигнах несъзнателно рамене, когато казвах - не знам или какво пък толкова и продължих да разглеждам околността. От тук можех да видя много надалеч, а и отгоре имаше нещо като покрив, така че дори да завалеше нямаше да се намокрим. Усмихнах се и весело заподскачах из моста, като се подсмихнах в това време. Погледнах часовника. Имах още малко време преди да тръгна за часовете, но все пак важното е че имах. По средата някъде се обърнах към преподавателката и я попитах.
- Често ли идвате тук ?

Вървяхме бавно, или по-точно аз вървях бавно и наблюдавах Вики. Тя заподскача и ме попита често ли идвам.
-Понякога, когато искам да помисля или когато искам да се сетя за родината си. Това тук доста се доближава до Италия. Мм ти си записана в часовете ми нали? - момичето кимна.
-Е значи знаеш за моята история. КАжи нещо за себе си, от какво семейство си, от къде си? - усмихнах се на Вики и се подпрях на парапета на моста, заглеждайки се в небето, вятърът развяваше косата ми и аз се усмихнах блаженно.

Спрях да подскачам. Даже дори леко се намръщих. Нарочно се обърнах с гръб и отидох от другата страна на място, за да не види изражението ми, но беше късно. Явно учителите имаха доста зорки очи и забелязваха всичко, дори и най малкото. Въздухнах и се върнах при нея. Тя ме наблюдаваше, но нямах представа с какъв поглед, защото гледах в пода. Просто усещах нейния насочен към мен. Затворих очи и започнах да разказвам.
- Ами аз съм родена и живея в Германия, но много навътре в една гора. Моите роднини имат огромно имение там, но то е защитено с много магии, та нито мъгъли, нито магьосници могат да ни открият, ако някой от нас не му позволи. Аз съм единствено дете и в случая съм разглезената малка дъщеря на родителите си. От малка сама се упражнявам да правя магии, но тайно от родителите си, защото искам да им покажа, че мога и сама да се справям с нещата без тяхна помощ, защото попринцип когато искам нещо, те или ми го дават или ми помагат да го постигна. Та точно по тази причина дойдох тук. Искам да им докажа, че мога да успея и сама, без тяхна помощ. - щом приключих с разказа погледнах към красивия пейзаж и зачаках да чуя какво ще каже Елиза.

» Относно Хогуортс
» Точки за Хогуортс