Моста до Хогуортс

Отместих поглед от Вики:
-Браво. Точно такива хора харесвам! - Вики ме погледна учудено, сякаш очакваше някаква съвсем различна реакция от моя страна.
-Ами така де, щом сега искаш да постигнеш всичко сама, ти ще станеш една велика магьосница. Браво. Когато аз бях малка не можех да правя нищо сама, поради простата причина че бях най-малкото дете в къщата със 4 по-големи братя. Щом си започнала нещо самостоятелно това те преви стойностен човек, който не се страхува от трудностите. - усмихнах се на момичето, исках като малка да го бях направила и аз, но все бях под надзор след като щом опитах нещо и падах. Аз бях разглезена, а не тя, не мислех да й го казвам понеже все пак бях учител. Усмихнах се и се обърнах към нея:
-Продължавай в същия дух, това ще те отведе далече! - потупах я по рамото и й се усмихнах мило.

Кора се разхождаше, и беше толкова весела, че й оставаше само това пълнолуние да изпие отварата и скоро щеше да бъде съвсем нормален човек.
В момента Волтури се разхождаше из дворът на Хогуортс, тъй като нямаше часове.В далечината се виждаше момче, вероятно от Хафълпаф, тъй като имаше жълто на мантията си.
-Здравей!-поздрави Кора.
Тя разбра, че момчето се казва Дрю Патерсън.Префектката се усмихна и на свой ред се представи.
-Аз съм Кора, Кора Волтури.
Кора се облегна на моста.Не беше кой знае колко добра идея, тъй като този мост не изглеждаше кой знае колко здрав.
-Виждам, че и ти си от Хафълпаф-отбеляза усмихнато Кора-Какво мислиш за дома?

Кора мълча за известно време.Тя забеляза, че Дрю наистина държи на това да е вампир.
-Добре.Ще те направя вампир сега!-каза тя и се поусмихна.
Патерсен толкова се зарадва.Кора можеше само да гадае, дали Дрю да е вампир може да е на живот и смърт...
-Ще стане съвсем бързо и малко-не беше малко, но както и да е-ще боли...Но теб едва ли те интересува дали ще те боли!-Волтури се засмя.
Тя за всеки случай огледа наоколо.
-Когато си готов кажи.

Кора се загледа в медальона, който падна.
-Само да знаеш, че след като те превърна не знам дали ще можеш да се контролираш.За това е по-добре да те заведа в гората, където ще може да утолиш жаждата си.И след като те ухапя, мисля, че ще е по-добре аз да се махна тъй като е възможно да ме нападнеш!-Кора се усмихна.
Дрю кимна.Хафълпафците тръгнаха към гората, където имаше стадо лосове.На Кора им дожаля за тях, но скоро щеше да има с един вампир по-малко.Тя се приготви бързо се стрелна към момчето.Само за миг вече бе белязан и скоро щеше да е напълно вампир.Тя се отдалечи леко, защото съвсем скоро Патерсен щеше да се изправи на крака.

Ана тихо се разхождаше спокойна и ведра. Лек ветрец подухваше, от което косите й леко се вееха около голите й рамене. Не бе студено, затова тя бе само по потник и панталони. Докато вървеше, за миг се спря и вдигна поглед към небето. Леки облачета се носиха по небосвода, а слънцето величествено се спускаше към хоризонта, преминавайки през куп алени облаци. Няколко птички хвръкнаха от близкото дърво, летейки към училището. Дърветата се препичаха на последните слънчеви лъчи, очаквайки смирено да си отиде деня и да пристигне вестителката на нощта - луната. Природата бе оживена, но постепенно и тя започна полека-лека да затихва и да потъва в сладък сън. С ръце в джобовете и щастлив поглед, хафълпафката набкюдаваше всичко това около себе си, вървейки към моста на училището. Меките гуменки не издаваха звуци, и това й позволяваше да се вслушва в песента на птиците, която вятърът разнасяше навсякъде. Постепенно тя затихна и изчезна.
Докато крачеше по моста, Ана забеляза в далечината някакъв силует. Само още няколко крачки бяха нужни, за да разпознае чия беше фигурата. Момчето се беше надвесило и наблюдаваше реката, течаща бавно и спокойно, като мислете на човек, намерил покой в душата си. Ученичката побягна тиха и бърза като котка и след броени секунди вече се намираше до слидеринеца. Леко го побутна с пръст, но той докато се обърне, тя вече бе седнала на парапета. Обръщайки поглед отново към реката, второкурсичката каза:
- Здрасти, мислителю. Какви важни и тежки мисли се въртяха в главата ви, че да не забележите присъствието на едно момиче. - отвърна през смях, от което залитна и едва не се изтърси през моста...

- Аз неможе да не се забъркам в някоя беля. Аз съм си аз и не мога да се променя. - отвърня тя, притваряйки очи и леко прокарвайки ръка рез косата си. После се отпусна в Ерик и продължи.
- Ами, чудя се защо още нищо лошо не се е случило. По принцип винаги нещо става, от което целия хубав ден заминава на вятъра. - отвърна леко унило, но с усмивка на сута. Тя вече се бе примирала с това си положение. Лошия късмет я преследдваше през целия й живот.
- Ти сам видя как замалко щях да падна, но това не се брои. И не съм искала да се самоубия. Това с падането нямаше и да свърши работа, а и защо да го правя, като имам теб. - после го целуна дълго и страстно. Всичко бе прекрасно. Намираше се в прегръдката на Ерик, облегнала глава на гърдите му. Приде се чувстваше като дете, но това чувство бързо бе отминало. В момента се чувстваше сигурна, защитена, така, сякаш нямаше кой да я нарани. Притваряйки очи от блаженство, Ана се бе отпуснала в ръцете на приятеля си. Изведнъж се сети за нещо и продума:
- Няма за какво да се тревожиш. Всъщност този зъл върколак е много мил и добър. Впрочем, какви лоши мисли ти се въртят в главата? - попита тя, гледайки го с учуден поглед. Той се засмя и след разроши леко косата й отвърна...

Ана цялата се изчерви, щом Ерик я притисна към себе си. И друг път го беше правил, но тогава тя бе разсеяна и мислеше за други важни работи. Тя леко разтърси глава и сложи ръка на гърдите му, там където под гръдния кош пулсираше сърцето му. Можеше да усети, че бе леко забързан. Тя се измести така, че да може да чува туптенето. Леко бе допряла ухото си, с едната си ръка се подпираше на гръдния му кош, а с дргата бе хванала ръката му, преплитайки пръсти в неговите.
- Любопитно ми е едно нещо... Добре де, много неща, но нека това да е първото: Какво толкова хареса в мене. Все пак аз съм кръвопиец, най-големия враг на ворколаците. - и тя присви очи и започна да прави вълнички с пръстите си. Ерик се засмя и обви ръце около нея, след което я целуна по главата. Ана се почувства глупао, че бе задала такъв въпрос. Искаше просто да спре да плямпа глупости, но любопитството й изигра лоша шега. По смутената физиономия, явно Ерик бе разбрал как се чувства. Целуна я дълго и продължително, както никога да сега. Топла и широка усмивка се разля по лицето на момичето. Ерик за миг замълча, поглеждайки към небето, а после тихо заговори, галейки Ана по главата...